Григорий Попдимитров

Григорий Попдимитров
български духовник
Роден	26 май 1864 г. Неготино, Османска империя
Починал	21 декември 1941 г. (77 г.) България
Учил в	Солунска българска мъжка гимназия
Подпис
Григорий Попдимитров в Общомедия

Григорий Попдимитров Димчев (изписване до 1945 година: Григорий попъ Димитровъ) е български духовник, деец на късното Българско възраждане в края на XIX – началото на XX век, един от водачите на българското просветно и църковно дело в Македония и Одринска Тракия.^[1]

Роден е на 26 май^[1] 1864 година в тиквешкия град Неготино, тогава в Османската империя, днес в Северна Македония, със светското име Григор в семейството на свещеник Димитър Димчев.^[1] Начално образовани получава в Неготино. В 1880/1881 година завършва II клас в българското второкласно училище в Солун при Христо Бучков и Кузман Шапкарев. В 1882/1883 и 1884/1885 година завършва III и IV клас на откритата в 1881/1882 година Солунска българска мъжка гимназия. След това става учител във Второкласното смесено българско училище във Велес, където преподава две години със заплата 17 3/4 турски лири първата и 20 турски лири втората година. Със спестените пари може да си плаща пансиона в Солун и повторно постъпва в Солунската гимназия в 1887/1888 година.^[1] В 1888 година завършва VII клас на гимназията с третия випуск.^[2][1]

След завършването си става учител и преподава в много населени места в Македония.^[1] В 1888/1889 година е главен учител на училището на българската община в Лерин, където през март 1889 година е завършен българският параклис „Свети Пантелеймон“. В 1889/1890 година е главен български учител в Костур, където въпреки разправиите между членовете на Костурската българска община и председателя ѝ Григорий Бейдов, е открито българско второкласно училище. От 1890/1891 до 1893/1894 година включително е главен учител във второкласното училище на българската община в Гумендже. В 1894/1895 година е главен учител в първокласното училище на българската община в Кавадарци, а на следната 1895/1896 година е главен учител във второкласното училище на българската община в Енидже Вардар. От 1896/1897 до 1900/1901 учебна година включително е главен учител на второкласното, а впоследствие третокласното смесено училище в Лерин.^[1]

В учебната 1901/1902 година е главен учител на училището на българската община в Кочани, а в учебната 1902/1903 учебна година е главен учител на второкласното смесено училище на българската община в Куманово.^[3]

На 1 март по покана на екзарх Йосиф I Български заминава за Цариград, където на 9 март 1903 година в катедралата „Свети Стефан“ епископ Неофит Браницки го ръкополага за свещеник. На 1 април 1903 година е назначен от Екзархията за председател на българската община и архиерейски наместник в Костур. Пристига в Костур с жена си и трите си деца на 14 април 1903 година, няколко дена преди Солунските атентати.^[3] В Костур, предимно гръцки, турски и еврейски град, работи за утвърждаване на българщината и спирането на гръцката пропаганда.^[4][3] Илинденско-Преображенското въстание от лятото на 1903 година разстройва българското учебно дело в града и околията, като българските училища са затворени.^[3] Самият отец Григорий се укрива у сарафите евреи Аврам и Манехето, за да не бъде убит от развилнелите се турски тълпи.^[4]

След въстанието постепенно отец Григорий възстановява българското църковно и просветното дело и в много от 60-те български села в Костурско се откриват нови български църкви и нови български училища. През зимата на 1904 година открива 15-дневен курс в сградата на българската община в Костур за опресняване на знанието на църковния ред и служба на 8-10 свещеници от 10-15 села Костенарията и Нестрамкол, които току-що са се отказали от Патриаршията и са преминали под ведомството на Екзархията.^[3] На два пъти гръцки агенти се опитват да го убият.^[4]

През първата половина на юни 1905 година инспекторът Хилми паша му заповядва да замине за Битоля, където го задържа до началото на септември, поради станалите в последните месеци убийства между българи и гърци в Костурско, и на 10 септември 1905 година Екзархията го заменя в Костур.^[3]

На 15 септември 1905 година е назначен за председател на Кавадарската българска община, част от българската Струмишка епархия, и заема поста до 1 март 1907 година. В Кавадарци е напълно признат от властите и като редовен член с право на глас присъства на заседанията на околийския съвет при каймакамина.^[3]

От 1 март 1907 година до 1 юли 1909 година е председател на Лозенградската българска община и управляващ Лозенградската епархия, която е отделена от Одринската и включва околиите Лозенградска, Малкотърновска, Люлебургаска, Визенска. На 8 септември 1908 година в катедралата „Свети Стефан“ в Цариград е произведен в чин свещеноиконом от митрополит Герасим Струмишки.^[3]

На 1 август 1909 година е назначен за председател на Дойранската българска община, а от 1910 година е и архиерейски наместник, когато по наредба на Екзархията всички общини в Македония започват да се управляват от съответния епархийски център, в случая Солун.^[3] Като архиерейски наместник в Дойран Попдимитров успява да върне на българите градската църква „Свети Илия“, предадена след Младотурската революция в 1908 година на гъркоманите.^[5] През февруари 1911 година българската община по силата на правителствена заповед на основание на султанско ираде, като представляваща мнозинство в града - 350 къщи, влиза във владение на църквата.^[3] Църквата в голяма степен е спечелена от българите, тъй като каймакаминът е тиквешки помак, съгражданин на отец Григорий.^[5] До получаването на църквата българите се черкуват в отделен параклис „Св. св. Кирил и Методий“, създаден в 1887/1888 година в отделна къща близо до Дойранското езеро. По време на управлението му в Дойран на 29 август 1912 година в града става бомбен атентат с 30 души убити и ранени турци и един българин на пазара под двата големи чинара на града, близо до езерото.^[6]

На 17 септември 1912 година през Солун заминава за Куманово, където е назначен за председател на общината, но стига само до Скопие, където го заварва съобщението за избухването на Балканската война. След разгрома на османците в Кумановската битка, успява да отиде до Неготино и оттам пеша стига обратно в Дойран при семейството си. В окупирания от българските войски Дойран свещеноиконом Григорий заедно с новия председател на общината йеромонах Борис през ноември 1912 година заедно с гарнизонния началник полковник Михаил Михайловски и цялото население посреща в града княз Борис Търновски, княз Кирил Преславски и генерал Тодоров. Заедно с йеромонах Борис и духовенството отслужва в „Свети Илия“ първия молебен в Македония „за здравето и дългоденствието на цар Фердинанд I Български, на престолонаследника и на целия царски дом, както и за успеха на българското войнство за окончателното освобождение на целия български народ в Македония и Тракия“.^[6]

В края на декември 1912 година свещеноиконом Григорий прави втори опит да заеме поста си председател на Кумановската българска община, но е задържан от сръбските власти в Скопие и не му е позволено да замине за окупирания от сръбски части Куманово, защото „там нямало българи“.^[6]

През януари 1913 година свещеноиконом Григорий става архиерейски наместник в Кукуш, окупиран от български части, и остава там до Междусъюзническата война. На 20 юни с жена си, майка си и трите си деца напуска без никакво имущество града и на 1 юли пристигат в София. По пътя на 26 юни в Горна Джумая умира майка му презвитела Саломония.^[6]

В София служи като свещеник в Софийската епархия. От 1 август 1913 до 1 септември 1913 година е певец в храма „Света София“. След това от 1 септември до 5октомври е временен енорийски свещеник в Цариброд. От 19 октомври 1913 до 1 май 1915 година е градски свещеник в гробищнасат църква „Успение Богородично“ в София. От 14 октомври 1915 до 1 август 1917 година завежда временно без заплата енорията „Свети Никола“ в Дупница. След това е свещеник в параклиса „Св. св. Петър и Павел“ в Централния затвор от 1 декември 1917 до 31 юни 1921 година. Едновременно с това е и помощник енорийски свещеник при „Света София“ от 20 декември 1918 година до 12 ноември 1921 година. В 1917 и 1918 година е счетоводител на Софийската епархийска свещоливница, а в 1919 година е и помощник администратор на списанието „Народен страж“, издание на Софийската митрополия, редактирано от Иван Снегаров, а по-късно от отец Михаил Химитлийски. На 12 ноември 1921 година управляващият Софийската епархия митрополит Неофит Видински го назначава за свещник при храма „Свети Николай Стари“. На 19 декември 1935 година е преместен в бившата руска църква „Свети Николай“ на булевард „Цар Освободител“, тъй като първата църква „Свети Николай“ на улица „Цар Калоян“ е дадена на руската емиграция. Там престоява до 15 юли 1938 година.^[6]

Членува в Илинденската организация.^[7] В 1921 година македонската емиграция в София го избира за църковен представител на Струмишката епархия за църковно-народния събор, който започва да заседава на 1 януари 1922 година в Народното събрание и продължава до юни за изменение на екзархийския устав.^[6] Участва като делегат от Тиквешкото благотворително братство в обединителния конгрес на Македонската федеративна организация и Съюза на македонските емигрантски организации от януари 1923 година.^[8]

Иконом Григор Попдимитров умира на 21 декември 1941 година.^[7]

Портал „Македония“