Раденко Видински
| Раденко Видински | |
| Български политик | |
| Роден | 26 февруари 1899 г. |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Комунистически университет на националните малцинства на Запада |
| Работил | строител • политик |
| Политика | |
| Партия | БКП (1918 – 1974) |
| Депутат | |
| XIV ОНС XXIII ОНС XXVI ОНС VI ВНС I НС II НС III НС IV НС V НС VI НС | |
Раденко Рангелов Видински е български политик от БКП, министър на строежите и строителните материали в периода 1956 – 1959 година, пощенски и строителен работник.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Образование и младежки години
[редактиране | редактиране на кода]Раденко Видински е роден на 26 февруари (14 февруари стар стил) 1899 година в село Трекляно, Босилеградско (тогава в Княжество България). През 1918 година става член на БРСДП (т.с.), приела година по-късно името БКП (т.с). Участва в Септемврийското въстание от 1923 година в Ескиджумайско, за което е осъден на 10 години затвор, но е амнистиран на следващата година. След освобождаването си влиза и активно участва във Военната организация на БКП (т.с), за което отново е осъден на 3 години затвор.[1]
През 1931 година Видински е избран за народен представител в XXIII обикновено народно събрание. След Деветнадесетомайския преврат от 1934 година и установяването на дипломатически отношения със Съветския съюз заминава в Москва, където до 1936 година учи в Международната ленинска партийна школа. В периода 1934 – 1936 година е член на Централния комитет на партията, а след връщането си в България – член на Политбюро и секретар на Централния комитет (ЦК) на БРП (т.с.) до към 1941 година, когато е интерниран последователно в лагерите „Гонда вода“ и „Кръсто поле“. От есента на 1943 година е на свобода, като в нелегалност е пълномощник на партийното ръководство в Кюстендилско.[1]
Професионална кариера
[редактиране | редактиране на кода]Първоначално след Деветосептемврийския преврат 1944 г. Видински е помощник-командир по политическата част на Пета българска армия. Непосредствено след преврата на мястото на полицията се създава Дирекция на народната милиция в София. Неин пръв директор е Енчо Стайков, заменен в края на септември 1944 г. от Раденко Видински.[2]
На 17 ноември 1944 година Раденко Видински е отстранен от ръководството на милицията, остро критикуван за масовия терор през предходните седмици. Той е тежко засегнат от това, прави опит за самоубийство, а в продължение на месеци негови колеги са загрижени за психическото му здраве. В крайна сметка е назначен за началник на отдела за масовите организации в ЦК на БКП.[3]
От 27 – 28 февруари и 1 март 1945 година до смъртта си на 31 юли 1974 година е преизбиран многократно за член на ЦК на БКП.[4] Народен представител е между 1946 и 1974 и два пъти член на Президиума на Народното събрание през 1954 – 1958 и 1966 – 1971 година.[1]
През 1956 – 1959 година Раденко Видински влиза като министър на строителните материали и горската промишленост, а след това на строежите и строителните материали в първото и второто правителство на Антон Югов.[5] От 1969 година до края на живота си е заместник-председател на Националния съвет на Отечествения фронт.
Обявен е за „Герой на социалистическия труд“ през 1964 година.
Раденко Видински умира на 31 юли 1974 година в София.
Семейство
[редактиране | редактиране на кода]Има по-малък брат Кирил Видински, командир на Търговищкия партизански отряд.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 91 – 92.
- ↑ Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 142.
- ↑ Везенков, Александър. 9 септември 1944 г. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 386.
- ↑ Ф. 1Б. оп. 6; а.е. 3, Решение № 3 от октомври 1944 г.на ЦК на БРП /к/ за отменяне наказанието на Раденко Рангелов Видински. октомври 1944 г.
- ↑ Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 273 – 274.
.svg){kind=small}
