Христо Караманджуков

Христо Караманджуков
български революционер и общественик
Роден	14 декември 1876 г. Чокманово, Османска империя
Починал	21 февруари 1952 г. (75 г.) София, Народна република България
Учил в	Одринска българска мъжка гимназия Сярско българско педагогическо училище Софийски университет
Семейство
Баща	Иван Караманджуков
Братя/сестри	Атанас Караманджуков
Христо Караманджуков в Общомедия

Христо Иванов Караманджуков с псевдоним Горчо Смитков^[1] е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, общественик и книжовник.^[2][3][4][5]

Христо Караманджуков е роден на 14 декември 1876 година в ахъчелебийското село Чокманово,^[6] тогава в Османската империя. Той е най-възрастният син на Иван Караманджуков – революционер, четник на Петко войвода, лежал в Одринския затвор.^[3]

Началното си образование Христо Караманджуков получава в Чокманово и Райково.^[7] В 1895 година завършва IV клас Четирикласното българско училище в Одрин. Учителства в Карлуково и Чокманово. В 1898 година започва да учи в Сярското българско педагогическо училище.^[8][3][7] Като ученик в Сяр става член на Българското тайно революционно братство, а през лятото на 1899 година се присъединява към ВМОРО.^[7][3]

В 1900 година завършва училището в Сяр и се отдава изцяло на революционна дейност. Така в 1901 година Вълчо Сарафов поверява ръководството на Ахъчелебийската революционна околия (с псевдоним Абаджиево поле) на Таню Стоев (с псевдоним Крум) с център Чокманово (с псевдоним Орлово) и назначава Христо Караманджуков (с псевдоним Горчо Смитков) за неин секретар. Районът обхваща и Даръдеренско и Ксантийско. Докато Стоев и Караманджуков ръководят околията, силно се увеличава броят на революционните комитети и укрепва революционната мрежа. Освен създадените комитети в Устово, Горно Дерекьой, Карлуково, Райково, Пашмакли, Аламидере, се изграждат и нови, формира се широка куриерска мрежа, събират се средства за закупуване на оръжие. Караманджуков координира Ксантийския и Даръдеренски район по организационни проблеми.^[9] Караманджуков събира над 1000 турски лири за оръжие, което обаче не се доставя в пълни размери или е негодно. По това време се появяват и първите недоволства от дейността на Чепеларския пункт.^[10]

В писмо до Таню Стоев от 15 ноември 1900 година Вълчо Сарафов прави оценка на работата на Караманджуков:

Караманджуков обръща особено внимание на двете големи ксантийски села Кръстополе и Габрово и прави три обиколки в Ксантийско. През пролетта на 1901 година прави и специална обиколка за привличане на овчарите на запад и на юг от Булустра, Кушапалъ, Горно и Долно Османлъ, Ферезлер и други.^[11]

При завръщането му през май 1901 година, вече тече Пашмаклийската афера, в която е арестуван баща му. Христо Караманджуков бяга заедно с Христо Лакудата в България, установява се в Чепеларския пункт, където става втори човек след заместилия Сарафов Константин Антонов-Сеченката и започва да действа нелегално в Османската империя, като предприема нова обиколка в Гюмюрджинско с цел „да се стегнат там комитетите по селата, да се устроят канали и куриери, да се засили проповедта и да се представи силата и могъществото на организацията“.^[12]

През юли 1901 година под ръководството на Караманджуков е организирана и изпратена в Империята организационно-агитаторска чета с войвода Марин Чолаков, в която влизат Иван Г. Калайджиев, Георги А. Кропчев, Стою Сивков и Христо Дьовлетлиев. На 19 юли 1901 година четата прекосява река Сютлийка и навлиза в Гюмюрджинско. В продължение на един месец четата обхожда селищата Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Караачкьой, Сачанли и Монастир. Вследствие на тази обиколка Гюмюрджинско е включено в революционната мрежа на Чепеларския пункт.^[12]

Караманджуков е назначен за един от отговорниците на така оформения Беломорски или Гюмюрджински окръг, в който влиза и Даръдеренско. През ноември прави нова обиколка заедно със Стефан Чакъров, за да реши проблемите възникнали с Дедеагач и с ръководството на Одринския революционен окръг. В Гюмюрджина за ръководител на комитета е определен Димитър Кирятчията, а след това двамата пратеници на Македоноодринската революционна организация посещават и селата Денизлер, Макри, Чобанкьой, Еникьой и други.^[13]

Писмо от Караманджуков, подписано с псевдонима му Смитков, 23 февруари 1902 г.

В 1902 година Караманджуков вече е организатор на Одринския революционен окръг западно от река Марица. Той е един от инициаторите за свикването на Пловдивския конгрес от 13 до 15 април 1902 година, на който е представител на Ахъчелеби.^[13] След конгреса, като член на околийското ръководство, Караманджуков се противопоставя на тактиката на Константин Антонов и на репресивните мерки спрямо дейци на Организазията, провеждани от Чепеларския пункт.^[14] Тъй като усеща опасност за живота си, напуска Ахъчелебийско и Централното ръководство на ВМОРО по препоръка на Гоце Делчев го назначава за агитатор и организатор на Малкотърновския революционен район, като за кратко е секретар на районната чета на Георги Кондолов.^[15]

След среща със Задграничното представителство на ВМОРО на 31 март и 1 април 1903 година, Караманджуков е отново прехвърлен в Ахъчелебийско, като му е възложено заедно с Пею Шишманов да стабилизира комитетите и да формира участъкови чети.^[15] Единствен представител е на V Ахъчелебийско-Скечански революционен район на конгреса на Одринския окръг на Петрова нива (28 - 30 май). След връщането си от Петрова нива организира над Карлуково Родопския конгрес на революционния район на 5 и 6 юли 1903 година. На конгреса Караманджуков докладва решенията от Петрова нива. Тъй като Главното боево тяло на Одринския окръг не може директно на следи действията в Централните Родопи, конгресът избира Районно боево тяло, в което влизат Пею Шишманов, Никола Данаилов и Караманджуков.^[16] Боевото тяло ръководи снабдяването с оръжие и изпраща апел до бежанците карлуковци, заселени в Стара Загора, с който се призовават да се завърнат в родния край. Поради липса на достатъчно въоръжение участъковите чети се отправят към определените пет района,^[17] за да блокират турските войски без да предприемат самите те нападателни действия.^[18] Членовете на Боевото тяло също се заемат със своите участъци. Караманджуков ръководи непосредствено IV участък на Революционния район, който обхващащ селата Чокманово, Аламидере, Фатово, Дуганово, Габрово и Пещера.^[19]

След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, в края на август участъковите чети, както и Карамаджуков, се прехвърлят в Свободна България. Българската полиция и граничните власти разгромяват Чепеларския пункт, като са арестувани и интернирани много дейци на Организацията. При изтеглянето на районните чети в Княжеството, четниците също са обезоръжени и интернирани. В края на август Караманджуков подписва искането за общо събрание на околията, подписано от общо 15 родопски революционери,^[20] сред които Стефан Чакъров, Иван Сбирков, Никола Данаилов, Димитър Левов и Владимир Коруев.^[21]

Караманджуков заминава за София, където се записва да учи философия и педагогика в Софийския университет,^[21] но е изключен заради освиркването на княз Фердинанд I при откриването на Народния театър и завършва в 1908 година в Белградския университет.^[22]

След Младотурската революция в 1908 година се връща в Османската империя като учител.^[22] Преподава в Сярското педагогическо училище (1908/1909) и в Цариградската духовна семинария (1909 - 1912).^[23][22] Занимава се и с журналистика. Работи в близкия до Народната партия вестник „Реч“.^[24]

Делегат е на Първия общ събор на Българската матица в Солун от 20 до 22 април 1910 година. На събора Караманджуков поддържа становището, че Матицата трябва да има предимно стопански характер, тъй като с културно-просветните дела се занимава Екзархията. Също така смята, че седалището на организацията не трябва да е в Солун, в който има силни партизански борби, а в Цариград – мнение, което надделява сред делегатите. Караманджуков е избран за член на Управителния съвет на Матицата.^[25]

Преподава в Педагогическото училище в Дупница, където го заварва Първата световна война. През 1917 година като войник в Единадесета пехотна македонска дивизия е командирован в Ниш, където участва в издаването на вестник „Моравски глас“.^[26] След войната в 1919/1920 година е директор на гимназията в Ксанти. След 1920 година, когато Ксанти е предаден на Антантата, се установява в София, където пише статии в разни списания и вестници. През 1921 година издава заедно с Васил Дечев вестник „Родопски глас“ и Карта на Родопа – Смолено-рупската област. От същата 1921 до 1947 година е издател на списание „Родопа“, на което е редактор и разпространител.^[22] В 1934 година Караманджуков издава „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“.^[27]

От 1937 до 1939 година е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Като такъв използва възможностите си за разкриване на нови училища в Родопите, назначаване на учители и за развитието на образованието сред българите мохамедани. Христо Караманджуков участва в дейността на Дружба Родина. Взема активно участие в работата на Тракийската организация още по време на създаването ѝ през 1922 година и в Рило-Родопския съюз. Член е на редакционния комитет на „Тракийски сборник“, а от 1934 до 1945 година е председател на Тракийския научен институт.^[22]

Умира на 21 февруари 1952 година.^[22]

В 1980 година е издаден сборник спомени и документи на Караманджуков под заглавието „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание“,^[28] а в 1996 година – „Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район 1902 – 1903". По случай 135-годишнината от рождението на Караманджуков Петър Маринов издава книгата „Христо Караманджуков - радетел за българщината в Родопите. Спомени, писма и документи“.^[29]

През 2016 година по случай 140 години от неговото рождение излиза сборник с доклади от научна конференция, проведена в Смолян (2 – 3 май 2011 г.) – „Христо Караманджуков и Родопите“. Зоя Начева отбелязва, че „книгата е хронология на всичко онова, което е свързано с дейността по приобщаването на българите мохамедани от Родопския край към българщината, тяхното културно и просветно развитие и народностно осъзнаване“.^[30]

В Българския исторически архив на Националната библиотека в София се съхранява архив на Христо Караманджуков.^[31]

Нормативен контрол BNF CONOR.BG FAST GND ISNI LCCN NKC PLWABN IdRef VIAF WorldCat

Портал „История на България“          Портал „Биографии“          Портал „Македония“